сряда, 3 декември 2008 г.

Коктейл

разбъркай
малко студ
със малко лед

добави
парченце
от бледия жълтък
на слънцето
едва пробило
иззад сивото

сложи
две, три прашинки
призрачна мъгла
и ощевъздух -
опияняващ
рязък
и прозрачен

за аромат -
миниатюрна
част от клонче
завинаги
попило лятото

за цвят -
твоята топла
и слънчева
усмивка

и ми го поднеси
във шепите си

понеделник, 24 ноември 2008 г.

Моят мъничък обожател

Има мигове в живота, които помниш дълго след това. Макар че на пръв поглед нищо особено не се е случило. Ако речеш да ги опишеш с думи прости – няма кой знае какво за описване – няма някакви особени действия, разменени реплики и емоции – поне в общоприетия смисъл.
От подобни мигове остава спомен не като мисъл или емоция. Само зад гръдната кост една пулсираща топлина, която не намалява с годините...

Беше един от онези есенни дни, когато слънцето е особено ласкаво, нагрява въздуха сякаш точно до температурата на тялото...нито прохладно, нито горещо...една весела благостна топлина, която сякаш прониква във всяка клетка и те подканя да я попиваш, попиваш, попиваш – за да продължава да те сгрява и през късната есен, и през зимата.
Понякога в такива дни обичам да седя на някоя пейка в парка – открита за слънцето – и с хубава книга в ръка. Мога да прекарам така с часове. Отначало - със спомените отпреди години, когато наравно с децата ми кръстосвах с ролерите алеите на парка, играехме на федербал...после – по-скорошни спомени –„ еей, да не съм малък/малка да се разхождам с майка” – и – всеки с компанията си...А майчето – с книжката. Попива слънцето. Сред кротки разговори на пенсионери, майки с колички, глъч на деца – по-големи и едва пристъпващи...
...Както си бях потънала в книжката, забелязах, че едно от тези мъничета – на около годинка – е спряло пред мен и ме гледа. Момченце, с руса косичка и сини очинки...Гледаше ме...как да опиша този поглед...и сега пак тази топлина зад гръдната кост...
Общо взето съм свикнала с погледите на мъничките дечица. Понеже обичам да ги гледам и да им се радвам, случва се погледите ни да се срещнат. И тогава...често ми се случва...детенцето трепва и ме гледа с поглед, който...Ако беше поглед на възрастен човек, можеше да означава единствено и само: ”Оо, а ти какво правиш тук?!” (сигурно на всички се е случвало – неочаквана среща с познат, който изобщо не сме очаквали да срещнем точно на това място). Но когато погледът идва от няма и метър над земята...или от седнало в количка детенце, или от внезапно спряло се тичкащо занякъде, или от кротко притихнало в прегръдките на мама...само един опарващ ме поглед, без думи. Как да реагирам? Само с поглед: ”Ами...мотам се между небето и земята...”. Усмивка – взаимна, разбираща, почти съзаклятническа :) И – всеки по пътя си...
Този път беше нещо друго. Не бях забелязала момченцето досега, с нищо не бях привлякла нарочно вниманието му, не бяха се срещали погледите ни...но то стоеше и упорито ме гледаше. Загледах го и аз – очи в очи, леко му се усмихнах...
Усмихна се и то – съвсем лекичко , едва разтягайки устнички, пестеливо някак си. Без неудържимата еуфоричност на детенце, харесало си много нещо или някого. Гледаше ме без да мига, сякаш искаше да ми каже нещо. Сякаш? Искаше? То не само искаше. И не сякаш. То реално си общуваше с мен. Между нас течеше нещо, между очите ни. Повдигнах вежди въпросително. Погледът му не се промени. Само още веднъж се усмихна лекичко: ”Въпроси? Просто гледай”.
По едно време се сети за нещо негово си и хукна към другите дечица – сега им забелязах компанията - на около двайсетина метра – няколко момиченца и момченца горе-долу на една възраст – вече тичкащи, но още не говорещи свързано. Играеха си доста спокойно, майките им стояха да тях и си говореха... Загледах се в ”моето” момченце – едно от няколкото, с нищо особено не изпъкваше сред тях – дете като дете...
Пак се зачетох, но от време на време хвърлях поглед нататък.
След около 10-15 минути мъничето пак така рязко, както побягна към децата, затича към мен. Пак се спря на същото място и пак ме загледа мълчаливо, немигащо, сериозно, съсредоточено...И аз вече не се усмихвах, не задавах безмълвни въпроси, само приемах...Светлината на две бездънни очета...топлината в гърдите...благодарях му мислено...Светлината, която струи от детски очи...тя е нещо повече от чиста мъдрост, повече от всички най-прекрасни мисли и чувства...
Така се повтори няколко пъти – ту идваше при мен, ту си играеше с децата. Междувременно видях коя от младите жени е майка му. Симпатична, светла, на около 25 към 30 години. Беше забелязала общуването ни, но явно го възприемаше като нещо нормално.
По едно време компанията явно се застяга да си тръгва от парка. Дотича за последен път милото. Погледът...за последно...още по-съсредоточен, по-проникващ...не в мозъка – в сърцето...
Изтича при майка си, хвана я за ръка, тръгнаха след нейното:”Кажи на леличката ”Довиждане!”. Помаха ми – съвсем по детски, с мъничката си ръчичка...но погледът...Отдалечаваха се...обръщаше се, докато стигнаха до края на алеята...а аз не откъсвах поглед от него ...
Минаха няколко години от тогава. От това най-интензивно, най-светло общуване в живота ми. С моя мъничък обожател. Който ми подари част от своята невероятна светлина.

четвъртък, 20 ноември 2008 г.

Моментална снимка

Събличам стерилната своя същност
като случайно наметнато чуждо палто...
(началото на едно отдаавнашно стихотворение)

Събличам от себе си
мъжа и бащата.
Събличам годините
с цигара в ръката
(ненадеждна спирачка
за женските сълзи).

Събличам очите си,
преизпълнени
с този наш свят.
Събличам се бавно,
без да поглеждам
назад.

Събличам острия ум,
като бръснач наточен
от самото ми битие.
Събличам железния дух,
желязната воля...
без да мисля
добре ли е това
или зле.

Събличам от себе си
кожа след кожа,
факт подир факт,
години и месеци,
мисъл след мисъл....
Свличам
всичко,
което
е трупал
животът.
Само
тогава
оставам
аз - истинската.
АЗ - ЖЕНАТА.
...така съм орисана.....

Мигове от есента

.....
Наситеното жълто и червено на листата.
Прозрачно-призрачното синьо на небето.
Между тях – аз – бяла – като бъдеща дъга.
.....
Червени кротички листенца на бюрото ми.
Сутрешен подарък от галерията на природата.
Довечера ще си откъсна залеза за вкъщи.
....
Безмълвна, тиха – като есенна гора.
Угасването няма нужда от овации.
Най-истинското никога не се побира в думи.

четвъртък, 2 октомври 2008 г.

Червена есен

Есенно червено...
Не знам защо, червените есенни листа винаги са ме хипнотизирали. Приковават погледа ми и го задържат за дълго.... Всички нюанси на жълтото и оранжевото са прекрасни, но червеното...
Жълтото е едно спокойно увяхване, смирено слизане от лятната сцена...
Червеното – умиране със страст, последно избухване, взрив, фуете...

Прозорецът на кухнята ми е обвит отвън с едно диво грозде...
Това го превръща в истинска картина на стената.
Зиме на картината има една плетеница от черни причудливо извити и начупени в сто посоки вейки, вейчици и клончета, тук-таме някое останало спаружено листо за акцент...Като падне сняг,става страхотна графика...
Пролет – ярка светла зеленина, пречупваща и смекчаваща слънчевите лъчи. Източното изложение с изгряващото слънце е гаранция за добро сутрешно настроение през всички сезони, но пролетните утрини са особено сочно-радостни – когато яркото зелено на картината-прозорец просто искри...
Лете – тъмна тежка зеленина, тъмнеещи гроздове, усещане за прохлада и...спотаен копнеж, спокойствие, готово всеки момент да избухне...
А есента, ооо – есента...Картината оживява от цветове...всички нюанси на жълтото, оранжевото, кафявото, тук-таме по чудо останало зелено петно...И – червеното! Червените листа превземат целия прозорец...Горят, пламтят, умират гордо и празнично...Не искам да си отиват....

Тази картина ми е най-любимата от всички...

петък, 26 септември 2008 г.

Като се оглеждам и ослушвам наоколо си спомням

Има един много простичък експеримент…

На участниците в експеримента казват: Огледайте се наоколо и забележете всички предмети в стаята…да речем кафяви на цвят. Гледаме и запомняме много добре! След това затворете очи и избройте всички сини предмети.
Първата реакция – ама как? За какво тогава запомняхме кафявите?
После идва мисълта – а имаше ли в стаята изобщо сини предмети?
И започва едно бърникане в съзнанието и мъчително спомняне… Т.е. докато са запомняли и фиксирали вниманието си върху кафявите предмети, сините са останали извън полезрението и вниманието им и съответно, за да бъдат открити в съзнанието, малко зор се иска.
И нищо чудно, че някои от участниците изобщо не си спомнят за сини предмети (макар че ги има в стаята).

Основната цел на този експеримент е да покаже доколко голямо значение има върху какво фиксираме вниманието си, мислите си. Това е и основното, което изпълва съзнанието ни.
На какво обръщаме внимание в живота около нас?
Гледаме захласнато новините (едно петно кръв да намерят за деня и непременно ще ни го покажат в едър план), битките на политиците ( само отрицателни емоции), косим се и с дни не забравяме как някое закомплексирано нещастно създание е решило да си избие комплексите чрез нас….и т.н. и т.н. Мозъкът ни е своеобразен компютър, от който може да бъде извлечена само тази информация, която вече е попаднала там – по един или друг начин.
Откъде ще се вземат светли и радостни мисли (сините предмети :), ако ние постоянно фиксираме вниманието си върху неща, които предизвикват отрицателни мисли (кафявите предмети :)?
С какви мисли излизаме сутрин от къщи? Че ни чака поредния скапан ден, че пак разни простаци ще ни диктуват условия, че животът е грозен и несправедлив, че няма добро и човещина, че…че…че… И вечерта с горчиво удовлетворение заключаваме – ами ето на! точно както аз си мислех! Наоколо е пълно със скапаняци, скапан живот, скапана страна…
С какво пълним мозъка си? Или чакаме друг да ни го пълни? Желаещи много – журналисти, политици, съседи, колеги, мъж/жена…
Върху какво фиксираме вниманието си? Наоколо има толкова красота и приятни неща! Неща, които могат да стоплят сърцето ни, да ни върнат или укрепят вярата в хората, да ни накарат да се чувстваме добре…
Но ние просто не ги забелязваме. Защото гледаме съвсем другаде.
Не можеш да се насладиш на един прекрасен залез, ако през цялото време погледът ти е фиксиран на изток.
Абсурдно, но факт – в аналогични житейски ситуации се чуват дружни викове – няма никакви залези, няма такава красота, какво ни баламосваш! Ами няма и да има – докато не се врътнете на 180 градуса… Аааа, не! На 180? Дума да не става! Аз правилно си гледам, той светът е объркан!
Както е казал старият граф Толстой: “Всеки иска да промени човечеството, но никой не иска да промени себе си”…

---------

“Сега разбирам какво е да си сама с Бог”.
Из дневника на лейди Байрон

Никоя. Ничия. Сама. Със Бога.
Нима – рецепта за щастие?
Безвремие, безпътица, изнемога…
Безвластие!

В душата ми – път на прогресивните анархисти!
Кой казва, че сега сме в диктатура?
Отмина времето на клакьори и артисти.
Безнадеждност, безреалност, безвъздушност.

Бутам душата си с опънати жили.
Напред – в прогресивното измерение.
Дето мъртвите са по-живи от живите тук.
И не знаят какво е да стоиш на колене.

Така може би все пак по-добре е:
Никоя, ничия, сама – със Бога.
Безвременна, безпътна, безнадеждна…
Щастлива – едва ли…Затова пък – свободна!

От клюки, от завист, от хорска низост,
От примитивизъм и възвишено бездушие,
От криворазбрано приятелство, от фалшива близост,
И въобще…изобщо! От човешко присъствие!

Не съм мизантоп. Напротив, напротив!
Но алтруизмът ми е във все по-идеален смисъл.
Години вече се влача из тая пустиня – живота –
и все на ми дава мира едната мисъл:

Напред, в прогресивното измерение!
Заедно с Байрон (и всички с нашата кръвна група).
Ние категорично отказваме да стоим на колене.
Затова сред тълпите двуноги си отиваме тихо от тука.

Отвъд края

Смерть
Я была на краю чего-то,
Чему верного нет названья...
А. Ахматова

Аз преминах отвъд този край.
Там е тъмно, студено и страшно.
Чернота те поглъща докрай
и не пуска ей тъй, без разплата.

И разплата оставих й - две
вечни следи - и в душата, и в тялото.
И й казах:"Видях те. Добре.
А сега ме пусни обратно."

А тя - какво? Изкикоти се диво,
отговори:"Добре де...Върви...".
Пак ме измери, ухилена криво,
обърна ми гръб. И преди

да дойда на себе си, да се върна при тебе
поразгледах я още веднъж.
И зарекох се твърдо своя си жребий
да дочакам. Дори и без път,

дори пеш, ако трябва, да изрия пустиня,
да изгарям от жажда и глад...
Защото от тази, на която знам вярното име
много рядко някой се връща назад.

четвъртък, 18 септември 2008 г.

Не ме издигай в ранг на божество!

Не ме издигай в ранг на божество.
Жена съм - плът...и плам, и песен.
С коси развети...Но без ангелско крило
да прави по-небесни раменете ми.

Жена съм - майка, дъщеря, любима...
Кръв земна, земен дух - тук, на Земята.
Не ми търси необичайно име -
търси ме в битието на децата ми.

И ти недей към небесата да отлиташ :)
Ела, ще те завия топло със ръцете си.
Ще ти отвърна и преди да ме попиташ -
с вени пулсиращи, със дъх, с ресници трепкащи...

Ела - да бъдем земни, живи, истински.
Жена и мъж. Всичко останало е суета.
И за небето има време...Мислиш ли,
че ще ни отмине вечността?

Във вечността ще ни остане само тя - божествената
искра, предопределила дните ни.
А щом сме на Земята - възможно най-естественото
е да сме хора. Макар и устремени към звездите...

Чуй ме:
не ме издигай в ранг на божество...

вторник, 16 септември 2008 г.

Притча

Дзенският мастер Хотей ходел от село на село.
Той бил един от най-красивите хора, които някога са живели на земята.
Бил известен сред хората като "Смеещият се Буда" - той непрекъснато се смеел.
Но понякога сядал под някое дърво...
В едно село седял под дървото със затворени очи - без да се смее, без дори да се усмихва, абсолютно спокоен и вглъбен.
Един човек го попитал:
- Хотей, защо не се смееш?
Той отворил очи и отговорил:
- Приготвям се.
Човекът нищо не разбрал. Озадачено попитал:
- Какво разбираш под "приготвяне"?
Хотей отвърнал:
- Трябва да се приготвя за смеха. Трябва да си дам почивка. Трябва да отида навътре в себе си, да забравя целия свят, за да се върна обновен, за да мога отново да се смея.

петък, 12 септември 2008 г.

Безмълвие

небето е в мен небето е във всяка моя клетка с безмълвието си бездънието си спокойно величие и непоколебима вечност залезите са в мен изгревите дъждовете и бурите ослепяващото и изгарящо слънце предутринната прохладна свежест понякога мъглата и влагата край сутрешното море от които косите ми стават лепкаво влажни но вече след час са попили слънцето и се развяват като черни огнени пламъци планините са в мен морето и безкрайната равнина зрялото жито и лавандулата виждали ли сте съседството на златно жито и цъфнала лавандула зад тях планината а над тях копринено турскосиньо небе това не може да бъде забравено както и мириса на този пейзаж пътят е в мен бясно отлитащ назад изпод колелата ръцете ти са в мен очите ти моите ръце протегнати към теб пространството е в мен а времето просто е решило да не бъде всичко е вътре в мен извън мен няма нищо тогава мислите ли че има нужда от думи просто мълча

Аномална зона

Тук полудяват
стрелките на компасите.
Тук е безсмислено
да гледаш
към часовника.
По-добре попитай
камъка
от древното светилище -
най-точно
той ще те упъти -
кой век,
кой месец сме
и накъде е север.
Дърветата растат
в правилен кръг
и всичките им клони
са насочени
към центъра.
Всичко останало
не се фиксира
с прибори и уреди,
най-малко пък
се вижда със очите.
Рядко някой
преминава
под дърветата -
забързва крачка...
А аз сред тях
се чувствам
като пътешественик,
пристигнал у дома си.

четвъртък, 11 септември 2008 г.

Най-трудното

Безмълвие
пулсира
в клетките ми.
Не са ми нужни думи,
за да разговарям
с облаците,
да разчитам
белите им

пиктограми.
Усмихват ме.
Те никога
не казват
нищо тъжно.
Намигването
на небето
в синьо
ме разсмива –
като

през детството.
А на Слънцето –
най-стария
и верен
мой приятел
(Слънце,
нали
не ще се втурнеш
да топлиш
друга някоя планета –
поне докато аз
съм жива?)
най-малко
са му нужни
мойте думи.
Оглежда се
в очите ми
и там намира
мене цялата –
и няма нужда
от говорене.
Вятърът,
листата
на дърветата,
тревите,
птиците
и котенцето ми,
бебенцата,
които

ми се усмихват
като на таен
нов съмишленик
в техния
безмълвен свят…
С всички тях
също
се разбираме чудесно –
без думи.
Остава ми
най-трудното:
да се науча
да говоря –
така,
че да се разбирам
с хората…

сряда, 10 септември 2008 г.

***

Пръстите ми
натежават
от любов.
Дланите
горят
от невъзможност.
Вариантът
вече
не е нов
и не плаши
с трескава тревожност.

Всичко
с времето си,
всичко
по реда си...
Помъдрялата душа
приема всичко.
Но защо ли
дишането
е на пресекулки...
А сърцето
ритъма си
тъй неравно
срича...

И очите
все за сън
не се затварят.
С всяко трепкане
на миглите
скъсявам времето.
Знам,
че ме очакваш -
жадно и замаяно...
Още малко, мили...
още ден...и нощ...
А после -
Взрив.
И Вечност.

Ескиз за автопортрет

Гордо изправен бръшлян

Бръшлян съм.
Усещам се така.
Като дете
все се заглеждах
по бръшляна,
покриващ тухлите
на бабината селска къща.
Привличаше ме.
Можех дълго
да го съзерцавам.
Наситено зеления му цвят…
Листата с кой знае защо
пленяваща ме форма…
Извивките
на гъвкавите клонки…

За да расте бръшлянът –
трябва му стена.
Просто стена –
освен земя, вода,
слънце и въздух –
да се вкорени.
А ако стената липсва?
Обикновената стена.
Стена. Опора.
Която бръшлянът украсява
с причудливи,
търсещи небето
и слънцето извивки…
Просто стена.
А не тесен тунел
или култивираща ръка,
непременно мислеща,че знае
как да придаде на бръшляна
по-красива от естествената форма.

Вкоренена отдавна
в битието на Земята,
поникнала като
бръшлянено
прозрачно
малко
стръкче,
не спирам
да бленувам за стената.
Заобикалям упорито
тунели
и култивиращи ръце,
които претендират,
че могат да я заменят.

Затова…
Ако някой ден
на пътя ви изпречи се
самотно растящ бръшлян,
който сам си е опора,
край който има
само въздух, въздух, въздух…
Над който има
само слънце, слънце, слънце…
Да знаете –
това съм аз.

Любовни акростихи

***
Огледални души.
Безполезният Хронос
И пространството
Чакат да ги признаем.
А ние нехаем.
Молитва и песен
Текат между нас -
Енергия, сила, живот...

***
Леко, слънчево,
Юлски отнесено,
Безтелесно, зелено,
Опиянено…
В ритъма на страстно
Танго
Аквамаринено
Елиминира
Житейската реалност…
Изблици на цветове и звуци
В пространството
Отсам, зад кожата ми. И
Толкова красиви са светът и хората.....



***
лятото
изцежда се
през пръстите ми
сякаш
вино
амфорно
шепнешком разрошва
мислите ми
изтръпнали от самота

вторник, 9 септември 2008 г.

Искаме ли, когато си мислим, че искаме

Един мой познат, съвсем младо момче, даде следния пример за искането. Представете си, че сте на бирен фестивал. Организаторите черпят безплатно с бира. Е, и да не е безплатна, сигурно пак на едно подобно мероприятие ще изпиете доста. И след време какво ви се приисква? Правилно, бирата, преминала вертикално през целия ви организъм, иска да излезе навън...
Започвате да се оглеждате - къде можете да реализирате това свое желание. Дали организаторите са се погрижили за вашия телесен и оттам душевен комфорт? Май не са. Поне доколкото виждате в тълпата.
Започвате да търсите по-усилено и настойчиво - трябва на всяка цена да реализирате това свое желание.
Временният неуспех не може да ви обезкуражи! Вие знаете, че непременно ще намерите начин да го направите!
Ще го направите ли? Разбира се! Дори организаторите изобщо да не са предвидили това ваше желание и да не са ви създали никакви подходящи условия.
Вие ще намерите начин, нали?
Можете ли да си представите, че ако се поогледате малко и видите, че няма къде и няма как, спокойно ще си кажете: не, няма начин, в момента няма подходящите условия за това. Или: как пък все на мен се случват подобни проблеми? (и започвате да анализирате живота си от самото раждане - как се е стигнало до този проблем). Или: днес тая няма да стане, днес явно не е мой ден, я да оставя за утре...
Сигурно ако можехте да отложите реализацията на това желание "за утре", щяхте да го направите. Както постоянно и правим... Докато се появят по-подходящите условия. Ами ако не се появят? Какво ще стане с желанието ви, което вчера е било страхотно силно? И искали ли сте истински всъщност?
Ако желанието ви не ви кара да действате - дори не благодарение на, а въпреки......значи то е колкото главичката на карфица. Може би само ви се струва, че искате?

Втори пример - за тези, които не пият бира или просто не им е харесал първият - нещо по-възвишено :)
При един Учител дошъл младеж. Казал му: "Учителю, предай ми твоята мъдрост. Искам да стана мъдър като теб".
Младежът бил умен и начетен, вече бил преминал през разни школи и различни учители, съзнанието му било изпълнено с най-различни знания, гледал и говорел самоуверено и гордо (като истински уважаващ себе си интелектуалец :). Но все пак съзнавал, че е още далеч от истинската мъдрост. Грешката му била тази, че мислел, че мъдростта е знание, много, много знания, които могат да бъдат намерени в книгите, в думите на учителите. Затова търсел все нови и нови знания, нови и нови учители.
Учителят разбрал всичко това, още щом погледнал младежа. В очите му горяла жаждата за знания, а не жаждата и готовността за мъдростта. Казал му: "Ела с мен". И го повел към близката река.
Стигнали до реката, навлезли до кръста във водата. Учителят мълчаливо хванал главата на младежа и я натиснал под водата.
След време, когато младежът явно вече се давел, Учителят го пуснал. Изчакал го да се съвземе и го попитал: "Какво ти се искаше най-много, докато държах главата ти под водата?"
"Исках да дишам! Исках да дишам!" - бързо и задъхано изрекъл младежът.
"Е, когато поискаш мъдростта толкова силно, колкото силно искаше преди малко да дишаш, тогава ще дойдеш при мен".

Искаме ли, когато си мислим, че искаме?
...Когато желанието не ни разкъсва на всички посоки - така, че да си мислим "ако не го направя - днес, сега, веднага - ще умра!"

понеделник, 8 септември 2008 г.

Начало и продължение

По принцип не обичам думите и говоренето. Въпреки че съм филолог :) или може би именно поради това?
Толкова текстове са прочетени, изписани, анализирани, преведени.....че разбираш - истината не е в думите и в говоренето....Истината не се предава от уста на уста и от ухо на ухо....тя - твоята лична истина - може да се роди само в дълбините на същността ти, в момент на мълчание и уединение. Не в ума, не като резултат на четенето на умни книги и трупането на интелектуален багаж. Хиляди чужди възприети истини не правят твоята лична истина.
Не проповядвам, не убеждавам, не споря. Съзнанието ми е отворено за всичко и за всеки и се радвам, когато срещам себеподобни. Признавам правото на всеки да има своя истина - уникална и неповторима, както е уникален и неповторим всеки от нас. Но моментално преставам да възприемам сериозно човек, ако виждам, че интелектът не е подкрепен от сърдечност. Човек с интелект, но без сърце ми прилича на робот, с който може да се общува, но струва ли си?
Единственият грях за мен е СЪЗНАТЕЛНОТО правене на зло, причиняване на болка, подлагане на крак. Осъзнатата грешка, стъпване накриво не мога да нарека грях. Всички грешим, докато сме живи. Простила съм всичко на всички предварително. Освен вече споменатия единствен грях. Тогава мога да отвърна. Без угризения на съвестта. Сигурно се чете в погледа ми. Затова, с Божията помощ, злото и болката, причинени от други, ме заобикалят. Вече.

Много болеше, докато се научих да живея.
Грешки, грешки, грешки...
Уроци, уроци, уроци...
Преговори на материала...докато го научиш...
Сълзи, отчаяние, обърканост и отпуснати ръце...
Сърце-пепелище, което не вярваше, че някога отново ще бъде живо...
"Ако минавате през ада, не спирайте да вървите".
Спасението е във вървенето. Напред. Щом нещо има начало, то има и край - неизбежно е.
Номерът е да издържиш пътя, да намериш вътре в себе си силите, мъдростта, разбирането, които Творецът е заложил в теб заедно със съдбата ти с всичките й перипетии и уроци.
Всичко, което ти е нужно, за да живееш в хармония със себе си и света, си е вътре в теб - от самото ти раждане. Никога и никъде не изчезва. Просто се оказва затрупано под илюзии, условности, "възпитание", чужди истини,правила и догми...и - спомени - о, спомените, тези наши мили мъртъвци, които понякога се вкопчват в краката ни, увисват на врата ни и не ни дават и крачка да направим напред...
Днес, както винаги, съм тук и сега. С мисъл единствено за бъдещето. Такова, каквото аз си го направя. За което единствено аз съм отговорна.
Никой не може да ми причини зло, ако не вижда, че аз съм готова да му го позволя.
Никой не може да ме направи щастлива, ако аз не съм отворена за щастието.

Автопортрет

слепите ми вени
зрящите ми пръсти
всеки ден умират
всяка нощ възкръсват
всеки ден различна
всяка нощ съм вечна
слаба или силна
близка и далечна
черна или бяла
слънчева и цветна
водна и въздушна
огнена и земна
смея да печеля
смея и да губя
смея да намирам
смея да съм луда
смея да се смея
смея и да плача
в слънчевия изгрев
в гънките на здрача
в южните простори
в северните степи
тук съм и ме няма
с теб съм и без теб съм
малка и голяма
знаеща, невежа
точка и безкрайност
зрънце и вселена
ту като във полет
ту като над пропаст
жадно изживявам
тайната – живота
земна и небесна
ранна или късна
всеки ден умирам
всяка нощ възкръсвам