Ескиз за автопортрет

Гордо изправен бръшлян

Бръшлян съм.
Усещам се така.
Като дете
все се заглеждах
по бръшляна,
покриващ тухлите
на бабината селска къща.
Привличаше ме.
Можех дълго
да го съзерцавам.
Наситено зеления му цвят…
Листата с кой знае защо
пленяваща ме форма…
Извивките
на гъвкавите клонки…

За да расте бръшлянът –
трябва му стена.
Просто стена –
освен земя, вода,
слънце и въздух –
да се вкорени.
А ако стената липсва?
Обикновената стена.
Стена. Опора.
Която бръшлянът украсява
с причудливи,
търсещи небето
и слънцето извивки…
Просто стена.
А не тесен тунел
или култивираща ръка,
непременно мислеща,че знае
как да придаде на бръшляна
по-красива от естествената форма.

Вкоренена отдавна
в битието на Земята,
поникнала като
бръшлянено
прозрачно
малко
стръкче,
не спирам
да бленувам за стената.
Заобикалям упорито
тунели
и култивиращи ръце,
които претендират,
че могат да я заменят.

Затова…
Ако някой ден
на пътя ви изпречи се
самотно растящ бръшлян,
който сам си е опора,
край който има
само въздух, въздух, въздух…
Над който има
само слънце, слънце, слънце…
Да знаете –
това съм аз.