сряда, 3 декември 2008 г.

Коктейл

разбъркай
малко студ
със малко лед

добави
парченце
от бледия жълтък
на слънцето
едва пробило
иззад сивото

сложи
две, три прашинки
призрачна мъгла
и ощевъздух -
опияняващ
рязък
и прозрачен

за аромат -
миниатюрна
част от клонче
завинаги
попило лятото

за цвят -
твоята топла
и слънчева
усмивка

и ми го поднеси
във шепите си

понеделник, 24 ноември 2008 г.

Моят мъничък обожател

Има мигове в живота, които помниш дълго след това. Макар че на пръв поглед нищо особено не се е случило. Ако речеш да ги опишеш с думи прости – няма кой знае какво за описване – няма някакви особени действия, разменени реплики и емоции – поне в общоприетия смисъл.
От подобни мигове остава спомен не като мисъл или емоция. Само зад гръдната кост една пулсираща топлина, която не намалява с годините...

Беше един от онези есенни дни, когато слънцето е особено ласкаво, нагрява въздуха сякаш точно до температурата на тялото...нито прохладно, нито горещо...една весела благостна топлина, която сякаш прониква във всяка клетка и те подканя да я попиваш, попиваш, попиваш – за да продължава да те сгрява и през късната есен, и през зимата.
Понякога в такива дни обичам да седя на някоя пейка в парка – открита за слънцето – и с хубава книга в ръка. Мога да прекарам така с часове. Отначало - със спомените отпреди години, когато наравно с децата ми кръстосвах с ролерите алеите на парка, играехме на федербал...после – по-скорошни спомени –„ еей, да не съм малък/малка да се разхождам с майка” – и – всеки с компанията си...А майчето – с книжката. Попива слънцето. Сред кротки разговори на пенсионери, майки с колички, глъч на деца – по-големи и едва пристъпващи...
...Както си бях потънала в книжката, забелязах, че едно от тези мъничета – на около годинка – е спряло пред мен и ме гледа. Момченце, с руса косичка и сини очинки...Гледаше ме...как да опиша този поглед...и сега пак тази топлина зад гръдната кост...
Общо взето съм свикнала с погледите на мъничките дечица. Понеже обичам да ги гледам и да им се радвам, случва се погледите ни да се срещнат. И тогава...често ми се случва...детенцето трепва и ме гледа с поглед, който...Ако беше поглед на възрастен човек, можеше да означава единствено и само: ”Оо, а ти какво правиш тук?!” (сигурно на всички се е случвало – неочаквана среща с познат, който изобщо не сме очаквали да срещнем точно на това място). Но когато погледът идва от няма и метър над земята...или от седнало в количка детенце, или от внезапно спряло се тичкащо занякъде, или от кротко притихнало в прегръдките на мама...само един опарващ ме поглед, без думи. Как да реагирам? Само с поглед: ”Ами...мотам се между небето и земята...”. Усмивка – взаимна, разбираща, почти съзаклятническа :) И – всеки по пътя си...
Този път беше нещо друго. Не бях забелязала момченцето досега, с нищо не бях привлякла нарочно вниманието му, не бяха се срещали погледите ни...но то стоеше и упорито ме гледаше. Загледах го и аз – очи в очи, леко му се усмихнах...
Усмихна се и то – съвсем лекичко , едва разтягайки устнички, пестеливо някак си. Без неудържимата еуфоричност на детенце, харесало си много нещо или някого. Гледаше ме без да мига, сякаш искаше да ми каже нещо. Сякаш? Искаше? То не само искаше. И не сякаш. То реално си общуваше с мен. Между нас течеше нещо, между очите ни. Повдигнах вежди въпросително. Погледът му не се промени. Само още веднъж се усмихна лекичко: ”Въпроси? Просто гледай”.
По едно време се сети за нещо негово си и хукна към другите дечица – сега им забелязах компанията - на около двайсетина метра – няколко момиченца и момченца горе-долу на една възраст – вече тичкащи, но още не говорещи свързано. Играеха си доста спокойно, майките им стояха да тях и си говореха... Загледах се в ”моето” момченце – едно от няколкото, с нищо особено не изпъкваше сред тях – дете като дете...
Пак се зачетох, но от време на време хвърлях поглед нататък.
След около 10-15 минути мъничето пак така рязко, както побягна към децата, затича към мен. Пак се спря на същото място и пак ме загледа мълчаливо, немигащо, сериозно, съсредоточено...И аз вече не се усмихвах, не задавах безмълвни въпроси, само приемах...Светлината на две бездънни очета...топлината в гърдите...благодарях му мислено...Светлината, която струи от детски очи...тя е нещо повече от чиста мъдрост, повече от всички най-прекрасни мисли и чувства...
Така се повтори няколко пъти – ту идваше при мен, ту си играеше с децата. Междувременно видях коя от младите жени е майка му. Симпатична, светла, на около 25 към 30 години. Беше забелязала общуването ни, но явно го възприемаше като нещо нормално.
По едно време компанията явно се застяга да си тръгва от парка. Дотича за последен път милото. Погледът...за последно...още по-съсредоточен, по-проникващ...не в мозъка – в сърцето...
Изтича при майка си, хвана я за ръка, тръгнаха след нейното:”Кажи на леличката ”Довиждане!”. Помаха ми – съвсем по детски, с мъничката си ръчичка...но погледът...Отдалечаваха се...обръщаше се, докато стигнаха до края на алеята...а аз не откъсвах поглед от него ...
Минаха няколко години от тогава. От това най-интензивно, най-светло общуване в живота ми. С моя мъничък обожател. Който ми подари част от своята невероятна светлина.

четвъртък, 20 ноември 2008 г.

Моментална снимка

Събличам стерилната своя същност
като случайно наметнато чуждо палто...
(началото на едно отдаавнашно стихотворение)

Събличам от себе си
мъжа и бащата.
Събличам годините
с цигара в ръката
(ненадеждна спирачка
за женските сълзи).

Събличам очите си,
преизпълнени
с този наш свят.
Събличам се бавно,
без да поглеждам
назад.

Събличам острия ум,
като бръснач наточен
от самото ми битие.
Събличам железния дух,
желязната воля...
без да мисля
добре ли е това
или зле.

Събличам от себе си
кожа след кожа,
факт подир факт,
години и месеци,
мисъл след мисъл....
Свличам
всичко,
което
е трупал
животът.
Само
тогава
оставам
аз - истинската.
АЗ - ЖЕНАТА.
...така съм орисана.....

Мигове от есента

.....
Наситеното жълто и червено на листата.
Прозрачно-призрачното синьо на небето.
Между тях – аз – бяла – като бъдеща дъга.
.....
Червени кротички листенца на бюрото ми.
Сутрешен подарък от галерията на природата.
Довечера ще си откъсна залеза за вкъщи.
....
Безмълвна, тиха – като есенна гора.
Угасването няма нужда от овации.
Най-истинското никога не се побира в думи.

четвъртък, 2 октомври 2008 г.

Червена есен

Есенно червено...
Не знам защо, червените есенни листа винаги са ме хипнотизирали. Приковават погледа ми и го задържат за дълго.... Всички нюанси на жълтото и оранжевото са прекрасни, но червеното...
Жълтото е едно спокойно увяхване, смирено слизане от лятната сцена...
Червеното – умиране със страст, последно избухване, взрив, фуете...

Прозорецът на кухнята ми е обвит отвън с едно диво грозде...
Това го превръща в истинска картина на стената.
Зиме на картината има една плетеница от черни причудливо извити и начупени в сто посоки вейки, вейчици и клончета, тук-таме някое останало спаружено листо за акцент...Като падне сняг,става страхотна графика...
Пролет – ярка светла зеленина, пречупваща и смекчаваща слънчевите лъчи. Източното изложение с изгряващото слънце е гаранция за добро сутрешно настроение през всички сезони, но пролетните утрини са особено сочно-радостни – когато яркото зелено на картината-прозорец просто искри...
Лете – тъмна тежка зеленина, тъмнеещи гроздове, усещане за прохлада и...спотаен копнеж, спокойствие, готово всеки момент да избухне...
А есента, ооо – есента...Картината оживява от цветове...всички нюанси на жълтото, оранжевото, кафявото, тук-таме по чудо останало зелено петно...И – червеното! Червените листа превземат целия прозорец...Горят, пламтят, умират гордо и празнично...Не искам да си отиват....

Тази картина ми е най-любимата от всички...