петък, 12 септември 2008 г.

Безмълвие

небето е в мен небето е във всяка моя клетка с безмълвието си бездънието си спокойно величие и непоколебима вечност залезите са в мен изгревите дъждовете и бурите ослепяващото и изгарящо слънце предутринната прохладна свежест понякога мъглата и влагата край сутрешното море от които косите ми стават лепкаво влажни но вече след час са попили слънцето и се развяват като черни огнени пламъци планините са в мен морето и безкрайната равнина зрялото жито и лавандулата виждали ли сте съседството на златно жито и цъфнала лавандула зад тях планината а над тях копринено турскосиньо небе това не може да бъде забравено както и мириса на този пейзаж пътят е в мен бясно отлитащ назад изпод колелата ръцете ти са в мен очите ти моите ръце протегнати към теб пространството е в мен а времето просто е решило да не бъде всичко е вътре в мен извън мен няма нищо тогава мислите ли че има нужда от думи просто мълча

Аномална зона

Тук полудяват
стрелките на компасите.
Тук е безсмислено
да гледаш
към часовника.
По-добре попитай
камъка
от древното светилище -
най-точно
той ще те упъти -
кой век,
кой месец сме
и накъде е север.
Дърветата растат
в правилен кръг
и всичките им клони
са насочени
към центъра.
Всичко останало
не се фиксира
с прибори и уреди,
най-малко пък
се вижда със очите.
Рядко някой
преминава
под дърветата -
забързва крачка...
А аз сред тях
се чувствам
като пътешественик,
пристигнал у дома си.

четвъртък, 11 септември 2008 г.

Най-трудното

Безмълвие
пулсира
в клетките ми.
Не са ми нужни думи,
за да разговарям
с облаците,
да разчитам
белите им

пиктограми.
Усмихват ме.
Те никога
не казват
нищо тъжно.
Намигването
на небето
в синьо
ме разсмива –
като

през детството.
А на Слънцето –
най-стария
и верен
мой приятел
(Слънце,
нали
не ще се втурнеш
да топлиш
друга някоя планета –
поне докато аз
съм жива?)
най-малко
са му нужни
мойте думи.
Оглежда се
в очите ми
и там намира
мене цялата –
и няма нужда
от говорене.
Вятърът,
листата
на дърветата,
тревите,
птиците
и котенцето ми,
бебенцата,
които

ми се усмихват
като на таен
нов съмишленик
в техния
безмълвен свят…
С всички тях
също
се разбираме чудесно –
без думи.
Остава ми
най-трудното:
да се науча
да говоря –
така,
че да се разбирам
с хората…

сряда, 10 септември 2008 г.

***

Пръстите ми
натежават
от любов.
Дланите
горят
от невъзможност.
Вариантът
вече
не е нов
и не плаши
с трескава тревожност.

Всичко
с времето си,
всичко
по реда си...
Помъдрялата душа
приема всичко.
Но защо ли
дишането
е на пресекулки...
А сърцето
ритъма си
тъй неравно
срича...

И очите
все за сън
не се затварят.
С всяко трепкане
на миглите
скъсявам времето.
Знам,
че ме очакваш -
жадно и замаяно...
Още малко, мили...
още ден...и нощ...
А после -
Взрив.
И Вечност.

Ескиз за автопортрет

Гордо изправен бръшлян

Бръшлян съм.
Усещам се така.
Като дете
все се заглеждах
по бръшляна,
покриващ тухлите
на бабината селска къща.
Привличаше ме.
Можех дълго
да го съзерцавам.
Наситено зеления му цвят…
Листата с кой знае защо
пленяваща ме форма…
Извивките
на гъвкавите клонки…

За да расте бръшлянът –
трябва му стена.
Просто стена –
освен земя, вода,
слънце и въздух –
да се вкорени.
А ако стената липсва?
Обикновената стена.
Стена. Опора.
Която бръшлянът украсява
с причудливи,
търсещи небето
и слънцето извивки…
Просто стена.
А не тесен тунел
или култивираща ръка,
непременно мислеща,че знае
как да придаде на бръшляна
по-красива от естествената форма.

Вкоренена отдавна
в битието на Земята,
поникнала като
бръшлянено
прозрачно
малко
стръкче,
не спирам
да бленувам за стената.
Заобикалям упорито
тунели
и култивиращи ръце,
които претендират,
че могат да я заменят.

Затова…
Ако някой ден
на пътя ви изпречи се
самотно растящ бръшлян,
който сам си е опора,
край който има
само въздух, въздух, въздух…
Над който има
само слънце, слънце, слънце…
Да знаете –
това съм аз.

Любовни акростихи

***
Огледални души.
Безполезният Хронос
И пространството
Чакат да ги признаем.
А ние нехаем.
Молитва и песен
Текат между нас -
Енергия, сила, живот...

***
Леко, слънчево,
Юлски отнесено,
Безтелесно, зелено,
Опиянено…
В ритъма на страстно
Танго
Аквамаринено
Елиминира
Житейската реалност…
Изблици на цветове и звуци
В пространството
Отсам, зад кожата ми. И
Толкова красиви са светът и хората.....



***
лятото
изцежда се
през пръстите ми
сякаш
вино
амфорно
шепнешком разрошва
мислите ми
изтръпнали от самота

вторник, 9 септември 2008 г.

Искаме ли, когато си мислим, че искаме

Един мой познат, съвсем младо момче, даде следния пример за искането. Представете си, че сте на бирен фестивал. Организаторите черпят безплатно с бира. Е, и да не е безплатна, сигурно пак на едно подобно мероприятие ще изпиете доста. И след време какво ви се приисква? Правилно, бирата, преминала вертикално през целия ви организъм, иска да излезе навън...
Започвате да се оглеждате - къде можете да реализирате това свое желание. Дали организаторите са се погрижили за вашия телесен и оттам душевен комфорт? Май не са. Поне доколкото виждате в тълпата.
Започвате да търсите по-усилено и настойчиво - трябва на всяка цена да реализирате това свое желание.
Временният неуспех не може да ви обезкуражи! Вие знаете, че непременно ще намерите начин да го направите!
Ще го направите ли? Разбира се! Дори организаторите изобщо да не са предвидили това ваше желание и да не са ви създали никакви подходящи условия.
Вие ще намерите начин, нали?
Можете ли да си представите, че ако се поогледате малко и видите, че няма къде и няма как, спокойно ще си кажете: не, няма начин, в момента няма подходящите условия за това. Или: как пък все на мен се случват подобни проблеми? (и започвате да анализирате живота си от самото раждане - как се е стигнало до този проблем). Или: днес тая няма да стане, днес явно не е мой ден, я да оставя за утре...
Сигурно ако можехте да отложите реализацията на това желание "за утре", щяхте да го направите. Както постоянно и правим... Докато се появят по-подходящите условия. Ами ако не се появят? Какво ще стане с желанието ви, което вчера е било страхотно силно? И искали ли сте истински всъщност?
Ако желанието ви не ви кара да действате - дори не благодарение на, а въпреки......значи то е колкото главичката на карфица. Може би само ви се струва, че искате?

Втори пример - за тези, които не пият бира или просто не им е харесал първият - нещо по-възвишено :)
При един Учител дошъл младеж. Казал му: "Учителю, предай ми твоята мъдрост. Искам да стана мъдър като теб".
Младежът бил умен и начетен, вече бил преминал през разни школи и различни учители, съзнанието му било изпълнено с най-различни знания, гледал и говорел самоуверено и гордо (като истински уважаващ себе си интелектуалец :). Но все пак съзнавал, че е още далеч от истинската мъдрост. Грешката му била тази, че мислел, че мъдростта е знание, много, много знания, които могат да бъдат намерени в книгите, в думите на учителите. Затова търсел все нови и нови знания, нови и нови учители.
Учителят разбрал всичко това, още щом погледнал младежа. В очите му горяла жаждата за знания, а не жаждата и готовността за мъдростта. Казал му: "Ела с мен". И го повел към близката река.
Стигнали до реката, навлезли до кръста във водата. Учителят мълчаливо хванал главата на младежа и я натиснал под водата.
След време, когато младежът явно вече се давел, Учителят го пуснал. Изчакал го да се съвземе и го попитал: "Какво ти се искаше най-много, докато държах главата ти под водата?"
"Исках да дишам! Исках да дишам!" - бързо и задъхано изрекъл младежът.
"Е, когато поискаш мъдростта толкова силно, колкото силно искаше преди малко да дишаш, тогава ще дойдеш при мен".

Искаме ли, когато си мислим, че искаме?
...Когато желанието не ни разкъсва на всички посоки - така, че да си мислим "ако не го направя - днес, сега, веднага - ще умра!"

понеделник, 8 септември 2008 г.

Начало и продължение

По принцип не обичам думите и говоренето. Въпреки че съм филолог :) или може би именно поради това?
Толкова текстове са прочетени, изписани, анализирани, преведени.....че разбираш - истината не е в думите и в говоренето....Истината не се предава от уста на уста и от ухо на ухо....тя - твоята лична истина - може да се роди само в дълбините на същността ти, в момент на мълчание и уединение. Не в ума, не като резултат на четенето на умни книги и трупането на интелектуален багаж. Хиляди чужди възприети истини не правят твоята лична истина.
Не проповядвам, не убеждавам, не споря. Съзнанието ми е отворено за всичко и за всеки и се радвам, когато срещам себеподобни. Признавам правото на всеки да има своя истина - уникална и неповторима, както е уникален и неповторим всеки от нас. Но моментално преставам да възприемам сериозно човек, ако виждам, че интелектът не е подкрепен от сърдечност. Човек с интелект, но без сърце ми прилича на робот, с който може да се общува, но струва ли си?
Единственият грях за мен е СЪЗНАТЕЛНОТО правене на зло, причиняване на болка, подлагане на крак. Осъзнатата грешка, стъпване накриво не мога да нарека грях. Всички грешим, докато сме живи. Простила съм всичко на всички предварително. Освен вече споменатия единствен грях. Тогава мога да отвърна. Без угризения на съвестта. Сигурно се чете в погледа ми. Затова, с Божията помощ, злото и болката, причинени от други, ме заобикалят. Вече.

Много болеше, докато се научих да живея.
Грешки, грешки, грешки...
Уроци, уроци, уроци...
Преговори на материала...докато го научиш...
Сълзи, отчаяние, обърканост и отпуснати ръце...
Сърце-пепелище, което не вярваше, че някога отново ще бъде живо...
"Ако минавате през ада, не спирайте да вървите".
Спасението е във вървенето. Напред. Щом нещо има начало, то има и край - неизбежно е.
Номерът е да издържиш пътя, да намериш вътре в себе си силите, мъдростта, разбирането, които Творецът е заложил в теб заедно със съдбата ти с всичките й перипетии и уроци.
Всичко, което ти е нужно, за да живееш в хармония със себе си и света, си е вътре в теб - от самото ти раждане. Никога и никъде не изчезва. Просто се оказва затрупано под илюзии, условности, "възпитание", чужди истини,правила и догми...и - спомени - о, спомените, тези наши мили мъртъвци, които понякога се вкопчват в краката ни, увисват на врата ни и не ни дават и крачка да направим напред...
Днес, както винаги, съм тук и сега. С мисъл единствено за бъдещето. Такова, каквото аз си го направя. За което единствено аз съм отговорна.
Никой не може да ми причини зло, ако не вижда, че аз съм готова да му го позволя.
Никой не може да ме направи щастлива, ако аз не съм отворена за щастието.

Автопортрет

слепите ми вени
зрящите ми пръсти
всеки ден умират
всяка нощ възкръсват
всеки ден различна
всяка нощ съм вечна
слаба или силна
близка и далечна
черна или бяла
слънчева и цветна
водна и въздушна
огнена и земна
смея да печеля
смея и да губя
смея да намирам
смея да съм луда
смея да се смея
смея и да плача
в слънчевия изгрев
в гънките на здрача
в южните простори
в северните степи
тук съм и ме няма
с теб съм и без теб съм
малка и голяма
знаеща, невежа
точка и безкрайност
зрънце и вселена
ту като във полет
ту като над пропаст
жадно изживявам
тайната – живота
земна и небесна
ранна или късна
всеки ден умирам
всяка нощ възкръсвам