Безмълвие

небето е в мен небето е във всяка моя клетка с безмълвието си бездънието си спокойно величие и непоколебима вечност залезите са в мен изгревите дъждовете и бурите ослепяващото и изгарящо слънце предутринната прохладна свежест понякога мъглата и влагата край сутрешното море от които косите ми стават лепкаво влажни но вече след час са попили слънцето и се развяват като черни огнени пламъци планините са в мен морето и безкрайната равнина зрялото жито и лавандулата виждали ли сте съседството на златно жито и цъфнала лавандула зад тях планината а над тях копринено турскосиньо небе това не може да бъде забравено както и мириса на този пейзаж пътят е в мен бясно отлитащ назад изпод колелата ръцете ти са в мен очите ти моите ръце протегнати към теб пространството е в мен а времето просто е решило да не бъде всичко е вътре в мен извън мен няма нищо тогава мислите ли че има нужда от думи просто мълча

Аномална зона

Тук полудяват
стрелките на компасите.
Тук е безсмислено
да гледаш
към часовника.
По-добре попитай
камъка
от древното светилище -
най-точно
той ще те упъти -
кой век,
кой месец сме
и накъде е север.
Дърветата растат
в правилен кръг
и всичките им клони
са насочени
към центъра.
Всичко останало
не се фиксира
с прибори и уреди,
най-малко пък
се вижда със очите.
Рядко някой
преминава
под дърветата -
забързва крачка...
А аз сред тях
се чувствам
като пътешественик,
пристигнал у дома си.

Най-трудното

Безмълвие
пулсира
в клетките ми.
Не са ми нужни думи,
за да разговарям
с облаците,
да разчитам
белите им
пиктограми.
Усмихват ме.
Те никога
не казват
нищо тъжно.
Намигването
на небето
в синьо
ме разсмива –
като
през детството.
А на Слънцето –
най-стария
и верен
мой приятел
(Слънце,
нали
не ще се втурнеш
да топлиш
друга някоя планета –
поне докато аз
съм жива?)
най-малко
са му нужни
мойте думи.
Оглежда се
в очите ми
и там намира
мене цялата –
и няма нужда
от говорене.
Вятърът,
листата
на дърветата,
тревите,
птиците
и котенцето ми,
бебенцата,
които
ми се усмихват
като на таен
нов съмишленик
в техния
безмълвен свят…
С всички тях
също
се разбираме чудесно –
без думи.
Остава ми
най-трудното:
да се науча
да говоря –
така,
че да се разбирам
с хората…

***

Пръстите ми
натежават
от любов.
Дланите
горят
от невъзможност.
Вариантът
вече
не е нов
и не плаши
с трескава тревожност.

Всичко
с времето си,
всичко
по реда си...
Помъдрялата душа
приема всичко.
Но защо ли
дишането
е на пресекулки...
А сърцето
ритъма си
тъй неравно
срича...

И очите
все за сън
не се затварят.
С всяко трепкане
на миглите
скъсявам времето.
Знам,
че ме очакваш -
жадно и замаяно...
Още малко, мили...
още ден...и нощ...
А после -
Взрив.
И Вечност.

Ескиз за автопортрет

Гордо изправен бръшлян

Бръшлян съм.
Усещам се така.
Като дете
все се заглеждах
по бръшляна,
покриващ тухлите
на бабината селска къща.
Привличаше ме.
Можех дълго
да го съзерцавам.
Наситено зеления му цвят…
Листата с кой знае защо
пленяваща ме форма…
Извивките
на гъвкавите клонки…

За да расте бръшлянът –
трябва му стена.
Просто стена –
освен земя, вода,
слънце и въздух –
да се вкорени.
А ако стената липсва?
Обикновената стена.
Стена. Опора.
Която бръшлянът украсява
с причудливи,
търсещи небето
и слънцето извивки…
Просто стена.
А не тесен тунел
или култивираща ръка,
непременно мислеща,че знае
как да придаде на бръшляна
по-красива от естествената форма.

Вкоренена отдавна
в битието на Земята,
поникнала като
бръшлянено
прозрачно
малко
стръкче,
не спирам
да бленувам за стената.
Заобикалям упорито
тунели
и култивиращи ръце,
които претендират,
че могат да я заменят.

Затова…
Ако някой ден
на пътя ви изпречи се
самотно растящ бръшлян,
който сам си е опора,
край който има
само въздух, въздух, въздух…
Над който има
само слънце, слънце, слънце…
Да знаете –
това съм аз.