Не ме издигай в ранг на божество!

Не ме издигай в ранг на божество.
Жена съм - плът...и плам, и песен.
С коси развети...Но без ангелско крило
да прави по-небесни раменете ми.

Жена съм - майка, дъщеря, любима...
Кръв земна, земен дух - тук, на Земята.
Не ми търси необичайно име -
търси ме в битието на децата ми.

И ти недей към небесата да отлиташ :)
Ела, ще те завия топло със ръцете си.
Ще ти отвърна и преди да ме попиташ -
с вени пулсиращи, със дъх, с ресници трепкащи...

Ела - да бъдем земни, живи, истински.
Жена и мъж. Всичко останало е суета.
И за небето има време...Мислиш ли,
че ще ни отмине вечността?

Във вечността ще ни остане само тя - божествената
искра, предопределила дните ни.
А щом сме на Земята - възможно най-естественото
е да сме хора. Макар и устремени към звездите...

Чуй ме:
не ме издигай в ранг на божество...

Притча

Дзенският мастер Хотей ходел от село на село.
Той бил един от най-красивите хора, които някога са живели на земята.
Бил известен сред хората като "Смеещият се Буда" - той непрекъснато се смеел.
Но понякога сядал под някое дърво...
В едно село седял под дървото със затворени очи - без да се смее, без дори да се усмихва, абсолютно спокоен и вглъбен.
Един човек го попитал:
- Хотей, защо не се смееш?
Той отворил очи и отговорил:
- Приготвям се.
Човекът нищо не разбрал. Озадачено попитал:
- Какво разбираш под "приготвяне"?
Хотей отвърнал:
- Трябва да се приготвя за смеха. Трябва да си дам почивка. Трябва да отида навътре в себе си, да забравя целия свят, за да се върна обновен, за да мога отново да се смея.

Безмълвие

небето е в мен небето е във всяка моя клетка с безмълвието си бездънието си спокойно величие и непоколебима вечност залезите са в мен изгревите дъждовете и бурите ослепяващото и изгарящо слънце предутринната прохладна свежест понякога мъглата и влагата край сутрешното море от които косите ми стават лепкаво влажни но вече след час са попили слънцето и се развяват като черни огнени пламъци планините са в мен морето и безкрайната равнина зрялото жито и лавандулата виждали ли сте съседството на златно жито и цъфнала лавандула зад тях планината а над тях копринено турскосиньо небе това не може да бъде забравено както и мириса на този пейзаж пътят е в мен бясно отлитащ назад изпод колелата ръцете ти са в мен очите ти моите ръце протегнати към теб пространството е в мен а времето просто е решило да не бъде всичко е вътре в мен извън мен няма нищо тогава мислите ли че има нужда от думи просто мълча

Аномална зона

Тук полудяват
стрелките на компасите.
Тук е безсмислено
да гледаш
към часовника.
По-добре попитай
камъка
от древното светилище -
най-точно
той ще те упъти -
кой век,
кой месец сме
и накъде е север.
Дърветата растат
в правилен кръг
и всичките им клони
са насочени
към центъра.
Всичко останало
не се фиксира
с прибори и уреди,
най-малко пък
се вижда със очите.
Рядко някой
преминава
под дърветата -
забързва крачка...
А аз сред тях
се чувствам
като пътешественик,
пристигнал у дома си.

Най-трудното

Безмълвие
пулсира
в клетките ми.
Не са ми нужни думи,
за да разговарям
с облаците,
да разчитам
белите им
пиктограми.
Усмихват ме.
Те никога
не казват
нищо тъжно.
Намигването
на небето
в синьо
ме разсмива –
като
през детството.
А на Слънцето –
най-стария
и верен
мой приятел
(Слънце,
нали
не ще се втурнеш
да топлиш
друга някоя планета –
поне докато аз
съм жива?)
най-малко
са му нужни
мойте думи.
Оглежда се
в очите ми
и там намира
мене цялата –
и няма нужда
от говорене.
Вятърът,
листата
на дърветата,
тревите,
птиците
и котенцето ми,
бебенцата,
които
ми се усмихват
като на таен
нов съмишленик
в техния
безмълвен свят…
С всички тях
също
се разбираме чудесно –
без думи.
Остава ми
най-трудното:
да се науча
да говоря –
така,
че да се разбирам
с хората…