.....
Наситеното жълто и червено на листата.
Прозрачно-призрачното синьо на небето.
Между тях – аз – бяла – като бъдеща дъга.
.....
Червени кротички листенца на бюрото ми.
Сутрешен подарък от галерията на природата.
Довечера ще си откъсна залеза за вкъщи.
....
Безмълвна, тиха – като есенна гора.
Угасването няма нужда от овации.
Най-истинското никога не се побира в думи.
четвъртък, 20 ноември 2008 г.
четвъртък, 2 октомври 2008 г.
Червена есен
Есенно червено...
Не знам защо, червените есенни листа винаги са ме хипнотизирали. Приковават погледа ми и го задържат за дълго.... Всички нюанси на жълтото и оранжевото са прекрасни, но червеното...
Жълтото е едно спокойно увяхване, смирено слизане от лятната сцена...
Червеното – умиране със страст, последно избухване, взрив, фуете...
Прозорецът на кухнята ми е обвит отвън с едно диво грозде...
Това го превръща в истинска картина на стената.
Зиме на картината има една плетеница от черни причудливо извити и начупени в сто посоки вейки, вейчици и клончета, тук-таме някое останало спаружено листо за акцент...Като падне сняг,става страхотна графика...
Пролет – ярка светла зеленина, пречупваща и смекчаваща слънчевите лъчи. Източното изложение с изгряващото слънце е гаранция за добро сутрешно настроение през всички сезони, но пролетните утрини са особено сочно-радостни – когато яркото зелено на картината-прозорец просто искри...
Лете – тъмна тежка зеленина, тъмнеещи гроздове, усещане за прохлада и...спотаен копнеж, спокойствие, готово всеки момент да избухне...
А есента, ооо – есента...Картината оживява от цветове...всички нюанси на жълтото, оранжевото, кафявото, тук-таме по чудо останало зелено петно...И – червеното! Червените листа превземат целия прозорец...Горят, пламтят, умират гордо и празнично...Не искам да си отиват....
Тази картина ми е най-любимата от всички...
Не знам защо, червените есенни листа винаги са ме хипнотизирали. Приковават погледа ми и го задържат за дълго.... Всички нюанси на жълтото и оранжевото са прекрасни, но червеното...
Жълтото е едно спокойно увяхване, смирено слизане от лятната сцена...
Червеното – умиране със страст, последно избухване, взрив, фуете...
Прозорецът на кухнята ми е обвит отвън с едно диво грозде...
Това го превръща в истинска картина на стената.
Зиме на картината има една плетеница от черни причудливо извити и начупени в сто посоки вейки, вейчици и клончета, тук-таме някое останало спаружено листо за акцент...Като падне сняг,става страхотна графика...
Пролет – ярка светла зеленина, пречупваща и смекчаваща слънчевите лъчи. Източното изложение с изгряващото слънце е гаранция за добро сутрешно настроение през всички сезони, но пролетните утрини са особено сочно-радостни – когато яркото зелено на картината-прозорец просто искри...
Лете – тъмна тежка зеленина, тъмнеещи гроздове, усещане за прохлада и...спотаен копнеж, спокойствие, готово всеки момент да избухне...
А есента, ооо – есента...Картината оживява от цветове...всички нюанси на жълтото, оранжевото, кафявото, тук-таме по чудо останало зелено петно...И – червеното! Червените листа превземат целия прозорец...Горят, пламтят, умират гордо и празнично...Не искам да си отиват....
Тази картина ми е най-любимата от всички...
петък, 26 септември 2008 г.
Като се оглеждам и ослушвам наоколо си спомням
Има един много простичък експеримент…
На участниците в експеримента казват: Огледайте се наоколо и забележете всички предмети в стаята…да речем кафяви на цвят. Гледаме и запомняме много добре! След това затворете очи и избройте всички сини предмети.
Първата реакция – ама как? За какво тогава запомняхме кафявите?
После идва мисълта – а имаше ли в стаята изобщо сини предмети?
И започва едно бърникане в съзнанието и мъчително спомняне… Т.е. докато са запомняли и фиксирали вниманието си върху кафявите предмети, сините са останали извън полезрението и вниманието им и съответно, за да бъдат открити в съзнанието, малко зор се иска.
И нищо чудно, че някои от участниците изобщо не си спомнят за сини предмети (макар че ги има в стаята).
Основната цел на този експеримент е да покаже доколко голямо значение има върху какво фиксираме вниманието си, мислите си. Това е и основното, което изпълва съзнанието ни.
На какво обръщаме внимание в живота около нас?
Гледаме захласнато новините (едно петно кръв да намерят за деня и непременно ще ни го покажат в едър план), битките на политиците ( само отрицателни емоции), косим се и с дни не забравяме как някое закомплексирано нещастно създание е решило да си избие комплексите чрез нас….и т.н. и т.н. Мозъкът ни е своеобразен компютър, от който може да бъде извлечена само тази информация, която вече е попаднала там – по един или друг начин.
Откъде ще се вземат светли и радостни мисли (сините предмети :), ако ние постоянно фиксираме вниманието си върху неща, които предизвикват отрицателни мисли (кафявите предмети :)?
С какви мисли излизаме сутрин от къщи? Че ни чака поредния скапан ден, че пак разни простаци ще ни диктуват условия, че животът е грозен и несправедлив, че няма добро и човещина, че…че…че… И вечерта с горчиво удовлетворение заключаваме – ами ето на! точно както аз си мислех! Наоколо е пълно със скапаняци, скапан живот, скапана страна…
С какво пълним мозъка си? Или чакаме друг да ни го пълни? Желаещи много – журналисти, политици, съседи, колеги, мъж/жена…
Върху какво фиксираме вниманието си? Наоколо има толкова красота и приятни неща! Неща, които могат да стоплят сърцето ни, да ни върнат или укрепят вярата в хората, да ни накарат да се чувстваме добре…
Но ние просто не ги забелязваме. Защото гледаме съвсем другаде.
Не можеш да се насладиш на един прекрасен залез, ако през цялото време погледът ти е фиксиран на изток.
Абсурдно, но факт – в аналогични житейски ситуации се чуват дружни викове – няма никакви залези, няма такава красота, какво ни баламосваш! Ами няма и да има – докато не се врътнете на 180 градуса… Аааа, не! На 180? Дума да не става! Аз правилно си гледам, той светът е объркан!
Както е казал старият граф Толстой: “Всеки иска да промени човечеството, но никой не иска да промени себе си”…
На участниците в експеримента казват: Огледайте се наоколо и забележете всички предмети в стаята…да речем кафяви на цвят. Гледаме и запомняме много добре! След това затворете очи и избройте всички сини предмети.
Първата реакция – ама как? За какво тогава запомняхме кафявите?
После идва мисълта – а имаше ли в стаята изобщо сини предмети?
И започва едно бърникане в съзнанието и мъчително спомняне… Т.е. докато са запомняли и фиксирали вниманието си върху кафявите предмети, сините са останали извън полезрението и вниманието им и съответно, за да бъдат открити в съзнанието, малко зор се иска.
И нищо чудно, че някои от участниците изобщо не си спомнят за сини предмети (макар че ги има в стаята).
Основната цел на този експеримент е да покаже доколко голямо значение има върху какво фиксираме вниманието си, мислите си. Това е и основното, което изпълва съзнанието ни.
На какво обръщаме внимание в живота около нас?
Гледаме захласнато новините (едно петно кръв да намерят за деня и непременно ще ни го покажат в едър план), битките на политиците ( само отрицателни емоции), косим се и с дни не забравяме как някое закомплексирано нещастно създание е решило да си избие комплексите чрез нас….и т.н. и т.н. Мозъкът ни е своеобразен компютър, от който може да бъде извлечена само тази информация, която вече е попаднала там – по един или друг начин.
Откъде ще се вземат светли и радостни мисли (сините предмети :), ако ние постоянно фиксираме вниманието си върху неща, които предизвикват отрицателни мисли (кафявите предмети :)?
С какви мисли излизаме сутрин от къщи? Че ни чака поредния скапан ден, че пак разни простаци ще ни диктуват условия, че животът е грозен и несправедлив, че няма добро и човещина, че…че…че… И вечерта с горчиво удовлетворение заключаваме – ами ето на! точно както аз си мислех! Наоколо е пълно със скапаняци, скапан живот, скапана страна…
С какво пълним мозъка си? Или чакаме друг да ни го пълни? Желаещи много – журналисти, политици, съседи, колеги, мъж/жена…
Върху какво фиксираме вниманието си? Наоколо има толкова красота и приятни неща! Неща, които могат да стоплят сърцето ни, да ни върнат или укрепят вярата в хората, да ни накарат да се чувстваме добре…
Но ние просто не ги забелязваме. Защото гледаме съвсем другаде.
Не можеш да се насладиш на един прекрасен залез, ако през цялото време погледът ти е фиксиран на изток.
Абсурдно, но факт – в аналогични житейски ситуации се чуват дружни викове – няма никакви залези, няма такава красота, какво ни баламосваш! Ами няма и да има – докато не се врътнете на 180 градуса… Аааа, не! На 180? Дума да не става! Аз правилно си гледам, той светът е объркан!
Както е казал старият граф Толстой: “Всеки иска да промени човечеството, но никой не иска да промени себе си”…
---------
“Сега разбирам какво е да си сама с Бог”.
Из дневника на лейди Байрон
Никоя. Ничия. Сама. Със Бога.
Нима – рецепта за щастие?
Безвремие, безпътица, изнемога…
Безвластие!
В душата ми – път на прогресивните анархисти!
Кой казва, че сега сме в диктатура?
Отмина времето на клакьори и артисти.
Безнадеждност, безреалност, безвъздушност.
Бутам душата си с опънати жили.
Напред – в прогресивното измерение.
Дето мъртвите са по-живи от живите тук.
И не знаят какво е да стоиш на колене.
Така може би все пак по-добре е:
Никоя, ничия, сама – със Бога.
Безвременна, безпътна, безнадеждна…
Щастлива – едва ли…Затова пък – свободна!
От клюки, от завист, от хорска низост,
От примитивизъм и възвишено бездушие,
От криворазбрано приятелство, от фалшива близост,
И въобще…изобщо! От човешко присъствие!
Не съм мизантоп. Напротив, напротив!
Но алтруизмът ми е във все по-идеален смисъл.
Години вече се влача из тая пустиня – живота –
и все на ми дава мира едната мисъл:
Напред, в прогресивното измерение!
Заедно с Байрон (и всички с нашата кръвна група).
Ние категорично отказваме да стоим на колене.
Затова сред тълпите двуноги си отиваме тихо от тука.
Из дневника на лейди Байрон
Никоя. Ничия. Сама. Със Бога.
Нима – рецепта за щастие?
Безвремие, безпътица, изнемога…
Безвластие!
В душата ми – път на прогресивните анархисти!
Кой казва, че сега сме в диктатура?
Отмина времето на клакьори и артисти.
Безнадеждност, безреалност, безвъздушност.
Бутам душата си с опънати жили.
Напред – в прогресивното измерение.
Дето мъртвите са по-живи от живите тук.
И не знаят какво е да стоиш на колене.
Така може би все пак по-добре е:
Никоя, ничия, сама – със Бога.
Безвременна, безпътна, безнадеждна…
Щастлива – едва ли…Затова пък – свободна!
От клюки, от завист, от хорска низост,
От примитивизъм и възвишено бездушие,
От криворазбрано приятелство, от фалшива близост,
И въобще…изобщо! От човешко присъствие!
Не съм мизантоп. Напротив, напротив!
Но алтруизмът ми е във все по-идеален смисъл.
Години вече се влача из тая пустиня – живота –
и все на ми дава мира едната мисъл:
Напред, в прогресивното измерение!
Заедно с Байрон (и всички с нашата кръвна група).
Ние категорично отказваме да стоим на колене.
Затова сред тълпите двуноги си отиваме тихо от тука.
Отвъд края
Смерть
Я была на краю чего-то,
Чему верного нет названья...
А. Ахматова
Аз преминах отвъд този край.
Там е тъмно, студено и страшно.
Чернота те поглъща докрай
и не пуска ей тъй, без разплата.
И разплата оставих й - две
вечни следи - и в душата, и в тялото.
И й казах:"Видях те. Добре.
А сега ме пусни обратно."
А тя - какво? Изкикоти се диво,
отговори:"Добре де...Върви...".
Пак ме измери, ухилена криво,
обърна ми гръб. И преди
да дойда на себе си, да се върна при тебе
поразгледах я още веднъж.
И зарекох се твърдо своя си жребий
да дочакам. Дори и без път,
дори пеш, ако трябва, да изрия пустиня,
да изгарям от жажда и глад...
Защото от тази, на която знам вярното име
много рядко някой се връща назад.
Я была на краю чего-то,
Чему верного нет названья...
А. Ахматова
Аз преминах отвъд този край.
Там е тъмно, студено и страшно.
Чернота те поглъща докрай
и не пуска ей тъй, без разплата.
И разплата оставих й - две
вечни следи - и в душата, и в тялото.
И й казах:"Видях те. Добре.
А сега ме пусни обратно."
А тя - какво? Изкикоти се диво,
отговори:"Добре де...Върви...".
Пак ме измери, ухилена криво,
обърна ми гръб. И преди
да дойда на себе си, да се върна при тебе
поразгледах я още веднъж.
И зарекох се твърдо своя си жребий
да дочакам. Дори и без път,
дори пеш, ако трябва, да изрия пустиня,
да изгарям от жажда и глад...
Защото от тази, на която знам вярното име
много рядко някой се връща назад.
Абонамент за:
Публикации (Atom)