Като се оглеждам и ослушвам наоколо си спомням

Има един много простичък експеримент…

На участниците в експеримента казват: Огледайте се наоколо и забележете всички предмети в стаята…да речем кафяви на цвят. Гледаме и запомняме много добре! След това затворете очи и избройте всички сини предмети.
Първата реакция – ама как? За какво тогава запомняхме кафявите?
После идва мисълта – а имаше ли в стаята изобщо сини предмети?
И започва едно бърникане в съзнанието и мъчително спомняне… Т.е. докато са запомняли и фиксирали вниманието си върху кафявите предмети, сините са останали извън полезрението и вниманието им и съответно, за да бъдат открити в съзнанието, малко зор се иска.
И нищо чудно, че някои от участниците изобщо не си спомнят за сини предмети (макар че ги има в стаята).

Основната цел на този експеримент е да покаже доколко голямо значение има върху какво фиксираме вниманието си, мислите си. Това е и основното, което изпълва съзнанието ни.
На какво обръщаме внимание в живота около нас?
Гледаме захласнато новините (едно петно кръв да намерят за деня и непременно ще ни го покажат в едър план), битките на политиците ( само отрицателни емоции), косим се и с дни не забравяме как някое закомплексирано нещастно създание е решило да си избие комплексите чрез нас….и т.н. и т.н. Мозъкът ни е своеобразен компютър, от който може да бъде извлечена само тази информация, която вече е попаднала там – по един или друг начин.
Откъде ще се вземат светли и радостни мисли (сините предмети :), ако ние постоянно фиксираме вниманието си върху неща, които предизвикват отрицателни мисли (кафявите предмети :)?
С какви мисли излизаме сутрин от къщи? Че ни чака поредния скапан ден, че пак разни простаци ще ни диктуват условия, че животът е грозен и несправедлив, че няма добро и човещина, че…че…че… И вечерта с горчиво удовлетворение заключаваме – ами ето на! точно както аз си мислех! Наоколо е пълно със скапаняци, скапан живот, скапана страна…
С какво пълним мозъка си? Или чакаме друг да ни го пълни? Желаещи много – журналисти, политици, съседи, колеги, мъж/жена…
Върху какво фиксираме вниманието си? Наоколо има толкова красота и приятни неща! Неща, които могат да стоплят сърцето ни, да ни върнат или укрепят вярата в хората, да ни накарат да се чувстваме добре…
Но ние просто не ги забелязваме. Защото гледаме съвсем другаде.
Не можеш да се насладиш на един прекрасен залез, ако през цялото време погледът ти е фиксиран на изток.
Абсурдно, но факт – в аналогични житейски ситуации се чуват дружни викове – няма никакви залези, няма такава красота, какво ни баламосваш! Ами няма и да има – докато не се врътнете на 180 градуса… Аааа, не! На 180? Дума да не става! Аз правилно си гледам, той светът е объркан!
Както е казал старият граф Толстой: “Всеки иска да промени човечеството, но никой не иска да промени себе си”…